Какво точно е естеството на работата ти?

– Занимавам се изцяло с документацията. Моят шеф е човекът, който се занимава с продажбите. Понякога правим разни обяди, леки коктейли за добри клиенти – организирам нещата около това. Нищо особено натоварващо. Това ми дава възможност – защото аз пиша – да разполагам с време, да си седя сама в офиса. Това е магазин, който не е отворен за публиката – той е постоянно заключен и посещенията стават с предварителна уговорка, защото нещата са за по стотици хиляди долари. Изумруди, диаманти, злато, платина – изключително грозни, но богатите ги харесват много. Идват с частните си самолети, за 15 минути похарчват 300-400 000 долара и това е.

Ти как започна там?

– Започнах през октомври. Преди работех за „Диор“, но напуснах. Вече се бях изморила, беше време да променя нещо. Дойдох до България, седях няколко месеца, починах си и като се върнах, започнах наново. Просто имах късмет, че моят настоящ шеф познавах много отдавна – беше ми клиент в „Диор“. Тогава той търсеше човек и една наша обща приятелка се беше сетила за мен. Трябваше им някой, на когото да имат доверие. Така започнах. Това не е моята кариера, но ми осигурява добра прехрана, сред приятни хора, в много приятна обстановка. За мен е важно да имам време, за да пиша и да си насоча силата и енергията повече в това, което наистина ме занимава. Имах късмета да попадна на място, което ми дава възможност да бъда сама и на спокойствие.

Как се чувстваш сред целия този блясък?

– Вече съм му свикнала. Наистина не принадлежа към тази среда, защото тези хора са чудовищно богати и толкова далеч от това, което сме ние. Но имам добри комуникационни способности и мога да се разбирам с хората на всякакво ниво. Имат ми доверие. Знам какво искат и знам как да им го дам. Знам доста от съдбите на нашите клиенти. Започнала съм да пиша книга – тя е за нещата, които съм видяла през тези 9 години в Америка, и за хората, които съм срещнала, и за личностите, с които в момента общувам. Всичко изглежда прекрасно, но всеки си има неговите драми, истории. От тях научавам много любопитни неща за това как човек успява в Америка, за това как, успявайки, понякога прави много тежки компромиси, какви неща могат да му се случат за това, че има много пари и е известен. Любопитни истории, които си записвам и смятам един ден да организирам в книга и да издам. Книга, която пиша на български и по-скоро за България, отколкото за Америка.

Защо?

– Защото има неща, които там не мога да ги кажа. Тук мога да използвам имена, докато там не. Въпреки че нямам нищо лошо, което да кажа, историите са за известни хора. Тази работа ми е дала възможност да общувам, макар и като наемник, с 5-те процента най-богати хора на Америка. Чувствам се комфортно, но се надявам да не го правя цял живот. Това, което ме занимава, е моето писане. Преди няколко години написах една пиеса. Моя приятелка ме свърза с един театър във Вашингтон. Прочетоха я, харесаха я и сега, от половин година, работя върху проект, който те ми възложиха: да напиша пиеса за техния театър, която е по истинска история. Написала съм началото на пиесата, в момента вече са започнали да търсят субсидии от различни места.

Каква е историята?

– Навремето Анджей Вайда направи един филм, който се казва „Корчак“. Това е човекът, за когото пиша. Той е много интересен – евреин, живял в Полша, бил е педагог и е написал много книги за децата, на които е посветил целия си живот. Грижил се е за сираци. Идват нацистите, които на няколко пъти са му предлагали да си спаси живота, защото е бил много уважаван, книгите му са били познати в Германия. Но той е направил своя избор и с 200 дечица един ден са ги закарали с влаковете в Треблинка и с това се е приключило. Това, което се опитвам да направя сега, е история, която да е едновременно добра и различна от всички останали истории на тази тема.

Какво друго пишеш?

– Разни кратки разкази, есета, някога пишех стихове, напоследък нещо не ми се пише поезия и пиша едни полудокументални неща. Книгата, за която споменах, няма да е нито роман, нито повествование, а по-скоро малки сценки, разказани абсолютно безпристрастно. Факти. Иска ми се да направя книга за нещата, които са ми направили впечатление, за Америка през моите си източноевропейски, емигрантски, български глава и очи. Затова пиша за България, защото мисля, че тук ще се разбере по-ясно. Мисля, че тук има нужда хората да прочетат по-подробно за това, което ние направихме – един куп хора, изнесли се от държавата в самото начало на 90-те. Всеки си има неговата история, своя път и всеки разказва това на роднините, на приятелите. На хората може би ще им е интересно да чуят тези истории, а може и да научат нещо, което ще им е от полза. Някои илюзии да се загубят, някои неща да се разберат. И така, една честна, чиста, лична позиция, неповлияна от нищо друго освен от моя опит.

Какво е твоето послание? Т.е. твоята писателска чувствителност и наблюдателност до какви изводи са те довели?

– Като заминеш, преминаваш през една грандиозна самота. Човек, решил се на тази огромна крачка да си изостави уюта, колкото и да е относителен, е готов и на много други неща. И те струват страшно много компромиси. Но компромисите се правят в която и да е точка на света, компромисите са си компромиси независимо от географията. Въпросът е каква цена човек е готов да плаща и на кое място. Това е цялата работа. Моята цена е била висока, много неща може би не съм направила така, както трябва. Или може би съм пропуснала други с това, че не съм тук. Но при мен думата „ако“ не съществува. Няма „ако бях останала“ или „ако бях някъде другаде“. Нещата са такива, каквито са в момента. Старая се да извлека максималното от момента, да го осмисля максимално, да си вложа енергията максимално и да гледам с надежда в бъдещето, защото друг начин няма.

Америка е държава, която предразполага към позитивно мислене, това е тяхната религия – да си положителен. Трябва да си комуникативен, с отворено съзнание, да не живееш в миналото. Понякога трябва да забравиш кой си бил, какво си имал, да забравиш нещата, които са ти давали сигурност, и да се опиташ от всяко малко нещо, което в момента ти се предлага, да извлечеш максимума. Американците не пречат, а помагат. В момента, в който видят, че имаш качества и че имаш желание да работиш, имаш желание да се развиваш, имаш желание да мислиш, да вървиш напред – те те окуражават. На всяко едно ниво талантът – дали е в изкуство или каквото и да било друго, е ценен и подкрепян. И това е нещо страшно окриляващо. Не те дърпат надолу за перцата. Никога не съм се чувствала на свое място така, както се чувствам в Америка.

Какво ти липсва от България?

– Безкрайно ми липсват улиците. Като се върна, ходя из София като отвързана и ми е страшен кеф, защото в Ел Ей не можеш да ходиш – там винаги се придвижваш с колата от точка А до точка Б. И някак си те нямат това отношение: да седнеш с приятели да пиеш кафе. Денят ти е строго разпределен, защото се работи здраво, особено като решиш да се посветиш на нещо, да вървиш добре материално. Това е суперматериална култура, която предлага страшно много като възможности да имаш неща. Това, да имаш, е постоянно поощрявано – с реклами, с новите неща, които излизат непрекъснато. Хората са научени да работят, за да купуват. И това е една покупко-продажбена атмосфера, която ти се набива в съзнанието и, щеш не щеш, започваш да искаш да си купуваш и да имаш. Нищо лошо. Въпросът е, че те вкарват в една машинка – ти правиш пари, за да ти ги взимат. Нито съм си купила къща, нито съм затънала в някакво богатство, просто за мен е важно да имам дотолкова пари, че да мога да се виждам с приятели, да мога да изляза някъде, да си купя някой по-моден парцал, да си купя книги, детенцето ми да може да се чувства добре, да ходи с нейните приятели насам-натам и да мога да пътувам. Нормалните човешки неща, които там са постижими. Това е Америка. Те са страшно мили, слънчеви, много отворени да общуват с теб, като си нов, особено като си дошъл отнякъде и имаш някаква история. Започваш си живота отначало, нямаш нищо – на тях това им харесва, искат да ти помагат, искат да те видят как растеш, да те видят как успяваш – изглежда, че това вече някак генетично им е вградено: че така се успява, че от такива хора те са се създали и съответно те ги поощряват. И това е едно безкрайно приятно чувство. Но топлите, сърдечни, истински човешки връзки, които имам, те не са с американци, а с българи. Може би тук вече има едно минало, което лично мен ме занимава, което си е моето минало. Тук съм живяла до 28-годишна възраст, на мен са ми се случили безкрайно много неща, които са ме изградили като човек, животът ми е бил споделен с много хора, които са ми били близки и които винаги ще останат такива. Това минало е много трудно обяснимо на хора, чийто живот е програмиран. В Лос Анджелис има страшно много хубави хора, с които се познаваме от България. Събираме се, виждаме се. Можеш всичко да си говориш с тях. С тях можеш да си споделиш миналото, бъдещето то си се случва така или иначе. Носталгията винаги ще я има, но аз, слава богу, имам възможност да си идвам по-често, особено през последните години. България винаги ще ми липсва. Но съм там, бъдещето на детето ми е там. Това е основната причина да съм изтърпяла много неща. През първата година преживях моменти, в които не съм имала пари за храна. Мина се през някакъв ужас, беше много, много тежко, но пък имах 2 приятелки, българки, които страшно много ми помогнаха. След това постепенно нещата влязоха в някакви релси, успях да изкарам нормално пари, за да живея нормално.

Как взе решението да тръгнеш?

– От 15-годишна си мечтая за Америка (вероятно резултат от гледането на много филми, което на всички ни е объркало главите). Имах някакво усещане, че там ще се чувствам по-добре, което наистина се оказа така. Стана така, че исках да бъда някъде сама, авантюристично, без абсолютно никого зад гърба си, без да имам нищо, за което някой да ми каже, че ми го е дал, аз да съм си го направила и просто да знам, че свободата ми е пълна. Това за мен е свободата – да знам, че това, което върша, е направено от мен, добро или лошо, но то е мое. Свободата си я взимаш, създаваш си я сам. Тя коства много, но се чувствам относително свободна. Аз съм от такова семейство, че не мога да лъжа, че някой някога ми е ограничавал свободата. Примерно аз съм дъщеря на човек, за когото всеки е казвал „а, това е дъщерята на еди-кой си“. Ами аз пък съм искала да не казват за мен, че съм дъщерята на еди кой си, а че съм си аз. За мен едно от много важните неща беше да мога да се реализирам като личност. Дължа безкрайно много на своите родители, но така или иначе съм си направила живота такъв, какъвто аз съм искала да го направя, и никого не мога да обвинявам, ако в нещо не съм успяла. Мога да благодаря на хора, които са ми помагали. Късметът е нещо, което ти си създаваш. Казват: „какъв късмет, че еди какво си“. Да, обаче този късмет идва, ако ти си работил за него и си готов за него. Иначе не ти пада на главата от клона. Мисля, че съм успяла в това моите приятели да ме уважават като човек, да ме оценяват, съответно аз да се отнасям по същия начин към тях, без да се съдим много строго. Америка ме е научила и на много толерантност. Толерантността е изключително важно нещо: във взаимоотношенията, да оцениш способностите на хората, да им дадеш правото да бъдат такива, каквито са, независимо от тяхната религия, цвят на кожата, сексуалната им ориентация. Толерантността помага, тя никому не пречи.