Преди 10 години e била първата публикация в блога. Как започна всичко… Преди 10 години, нищо от социалните мрежи не беше толкова развито колкото днес….Нямаше Pinterest, Instagram, спомням си, че Facebook, пък се ползваше основно не заради селфита и да събраш лайкове, ами да копаш фермата и да правиш qiuz-ове ..

В уикендите, когато още Ричо си поспиваше до късно, аз сърфирах из международни блогове , пиейки кафе и виртуално се разхождах из чуждите къщи в Design sponge, Apartment Therapy , Decor8 и се радвах на хорските проекти before & after… Мятах се от блог на блог и си запазвах различни идеи..които все някога ми се искаше да видят бял свят..защото както знаете, ръцете ме сърбят за разни работи …шкурки ,чукове и пирони…

Като разгледам целия архив, макар с и непоследователни публикации и отсъствието ми с месеци, дори години, във времето е запазил различните вълни, на които съм била..И честно, става ми мило понякога като разлистя назад…връхлитат ме спомени…да не кажа и ароматите на някои случки.

И тъй, моя малък свят, в който споделях със себе си радост, сълзи и сополи взе да се посещава и от други хора, къде в България, къде от различни точки на големият свят. Зачудих се , кой изобщо ми чете глупостите ..но явно има воайори като мен, които следят какво се случва с живота на хората някъде там във виртуала.. Ето, аз например от 10 години си следя една шведка..ми тя жената изгледа вече 4 деца ..дето се вика пред очите ми пораснаха 🙂 Знам им летните, зимните ваканции, новите книги, пепелници, марката на хавлиите в банята, виждала съм я даже как цикли дървеният под на верандата им по бански…

В интерес на истината трудно ми се получава превода от шведски на английски, когато ползвам translator, а от шведски на български няма да ви казвам какви безумия чета .. “ деца“ на шведски, ми го превежда „данъци“ на български..И в този ред на мисли се надявам международните ми посетители да се справят някакси с Translator превода в блога..Извинете хора, но дори най-универсалния език на планетата – английският, не ми е толкова добър, колкото ми се иска.. а на живо, просто може да припаднеш от източноевропейският ми акцент, който е залепен за гърба ми и проличава, веднага щом заговоря на петте езика, които владея – бъзикам се … даже и на български звуча изумително нелепо.. В Бургас си говорим мекичко, знаете 😀

Та за десет години взех и аз,че пораснах и от момичето на 26 станах на “ момичето “ на 36…Еха..как звучи ! И ако преди 10 години в скута ми се мотаеше на геврек Чърчил, с огромното желание да му мачкам бузите и да го засипвам с огромни количества любов, сега са ми заети двете коленца … от Виан и Максим … и за малкия Чу, почти не остава време, поне не това което ми се иска да прекарвам с него в дълги разходки по плажа, да слушаме вълните и да се мотаем в тишина по изгреви и залези.

„Ако детството е дом, аз съм охлюв – вместо да се връщам у дома, предпочитам да си го нося със себе си.“

През тези 10 години сякаш малко загърбих онзи щурак, който живее постоянно в мен и сякаш все по- рядко чувам смеха му. Онзи малък театър, който кънти под кожата ми и заради , който постоянно чувах хора да говорят през смях. Всичките образи, на които дължах повечето си положителни оценки в училище, защото учителите не искаха да ме изпитват на уроци, а да им правя някакви сценки, от които се заливаха от смях, заедно с целият клас. А след като моето мини представление от песни и танци , в което изкачат образ след образ и водя дълги импровизирани диалози между няколко героя, приключи, аз доволно сядaх на чина си… сякаш следвана от прожектор и затихвах с блажена усмивка затова, че са ми писали 5, например… Повечето учители ме окуражаваха да започна да се занимавам сериозно с някакъв вид изкуство, защото им беше пределно ясно, че от мен няма да излезе нито математик, нито ядрен физик.

Та… по дяволите къде изчезна това “ дете“ в мен сега? …Между два памперса и две мусаки? Не. Мисля че, малко преди това….

Така и стана след като завършихме училище, всички се втурнаха по университетите, а от своя страна реших, че музиката е избрала мен и затова и аз избрах нея . Кандидаствах, приеха ме и бях на седмото небето щастие, защото щях да бродя из петолинието и защото исках да създавам музика,исках да я свиря и да я виждам пред себе си, да я чувствам и да настръхвам постоянно. Уви..изкуството беше зачеркнато като с дебел черен маркер от нашите с идеята,че това не е сериозно и че трябва нещо друго да уча..От там бум в УНСС . Гергана – икономист. Крача сред , ценова политика, финанси, макро и микро икономика и хора, сред които се чувствам толкова не на място и толкова изгубена,че ми е трудно да ви го опиша. Започна да ми горчи.

Изпаднах в депресия. До степен, че не исках да ходя в университета, в който се чувствах като в чакалнята на столичната жп гара и отвсякъде лъха студ и комунизъм… Не желаех да живея в иначе любимата София и не ми се прибираше в Бургас- изобщо. Къде беше мястото ми ? Забравих за музиката ….

Минаха 5 години завърших този фарс и да ви кажа днес съм се утрепАла от просперитет. Все още сънувам, че не съм си взела някъв изпит по висша математика, боря се с някакви матрици и не ми зачитат образованието…Мамка му и кошмар. А вътре в мен расте една ярост, която тихо ме трови през цялото това време, защото от цветен герой съм се превърнала в неразбрано и тъжно сиво човече…

Изгубих много пари на нашите, за което се чувствам виновна и ако трябваше днес да правя избор, нямаше да им го причинявам този финансов минус, а на себе си загубени години в доказване, че съм нещо, което не съм – някакъв “ сериозен “ човек !

А на Микеланджело, Джими Хендрикс, Арета Франклин, Джаксън Браун, Павароти, Райна Кабаиванска, Робърт де Ниро, Мерил Стрийп, всички онези модни дизайнери, балетисти, фигуристи, изобщо всички хора посветили се на трепета в изкуството, с който са карали милиони хора по света да плачат, да се смеят, да настръхват и да преживяват фини емоции – да ви кажа- „Вие не сте сериозни хора…ходете да се занимавате с екселски таблици и без това всички сте на антидепресанти или алкаши, поне да знаете, че е заради цифрите, които не излизат в тях.!“

Та накратко мисля, че отговорих на често задаван въпрос към мен: „Защо спря?… Как така?… Не ти ли се иска отново?“…….а аз ще продължавам да се сърдя на себе си, че не съм се вслушала достатъчно в съвета на Pepsi – DARE FOR MORE……. И сега единственото горно ДО , което взимам е, когато се карам на Виан да си събира играчките или дрехите разпръснати по земята, а когато й пея ми казва: Мамо, ЧИХО..сега АЗ пея!…и аз си млъквам…. 🙂

А сега ви черпя с цяла банда несериозни хора, от които аз настръхвам ❤