Мансардни истории / част 1

По первазите се чуваха капките на стичащият се дъжд. Удряха улуците с едно равномерно спокойствие и действаха още по-унасящо. Габриела все още се излежаваше и гледаше разсеяно през прозореца. Небето беше изпълнено със сиви пухкави облаци и се носиха със скоростта на ленивата неделя. Галеше ушите на Начо, който се беше качил при нея и споделяше лежера на сутринта.

Часът е 9.оо. Габриела погледна глуповатия поглед на малкия боксер ..

Време е да ставаме, мързеливко!

и се измъкна от чаршафите …със същото бавно темпо продължи към банята , взе си продължителен душ и се наслаждаваше на новият си измиващ гел, който беше взела вчера от малкото кипро магазинче до тях- беше способна да прекара часове в търсене на нови благоухания . Сутринта й започна с аромата на свежи круши и канела. Толкова й харесваше,че не искаше да отмива пяната от себе си. Ритуала й продължи с всевъзможни кремове, сякаш се стараеше максимално да капсулова времето и да бъде хидратирана на макс, все едно носи водата стекла се по нея през целия остатък от деня.
Върза голяма бяла кърпа на главата си , погледна се в огледалото го целуна.

– Усмихни се на себе си! – озъби се с двадесет и четири каратова усмивка и си намигна

От известно време реши да спазва едно твърдение, според което ако първо не се усмихнеш на себе си… друг трудно ще го направи, а и някак денят й започваше по-приповдигнато.

Зашляпа с боси крака по хладния под и се понесе към кухнята. От два дена кафемашината й се беше развалила и все не намираше време да я занесе да й погледнат болките и нуждите. Извади моката, напълни я с кафе и вода..стара школа беше желязна и никога не я предаваше, сложи я на горещия котлон и отиде да подсушава косата си. По петите й ходеше малкият Начо – нетърпелив за сутрешната си разходка, ходеше след нея сякаш броеше колко точно движения остават, докато му сложат каишката, вратата се отвори и хукнат навън.

След минути , цялата мансарда се изпълни с мирис на готово кафе. Дъждът беше спрял. Габриела вдигна щорите и отвори двете капандури. Беше май. Въздухът беше мек и влажен . Въпреки, че живееше в близост до огромен и натоварен булевард , сега нямаше следа от прашните облаци и шум, които носеше със себе си.

Отвори шкафа, взе кондензирано мляко и заброди с поглед из чашите. Там нямаше две еднакви. Беше си направила колекция от много и различни. Беше луда по ръчно направена керамика и купуваше всеки път нова, когато й грабне окото от витрината на някое ателие. Нямаше своя специална, с която да започва деня, всичките й бяха станали любими.

Неделята беше нейният ден. Определяше я като Септември на седмицата, където грохотът на града го нямаше, дори чайките ги мързеше да крякат, сякаш онази истерия, с която живеят през останалите дни ги напускаше, за да си почине от тежка работна седмица. Чуваше се само приглушеното гукане на гълъбите, които се бяха настанили в кюшета, нейде из керемидените покриви наоколо.

Гарбиела отиде до шкафа в коридора, пребърка огромната си чанта, все се кълнеше, че трябва да я смени с нещо по-малко и по-леко, защото всеки път, когато я слагаше на рамо увисваше на една страна , сякаш не носеше дамски аксесоар , а беше взела кучето си на рамо и го държеше там през целия ден. Сред хилядите дреболии, които се мотаеха вътре и за които понякога й трябваше челник да открие нещо дреееебничко, като ключовете за вратата, беше и брой от списанието, за което работеше по последният си проект.


Габриела беше графичен дизайнер на свободна практика. Харесваше й да работи извън офис и съпътстващото ежедневие на всяко такова място, което в по-голямата си част се изпълваше от жени. Не й допадаха клюките на дребно и интригите на едро. А и някак си се чувстваше по-продуктивна, когато знае, че не работи с часово време по задължение и че трябва да направи нещо тук и сега.

Понякога идеите й идваха от раз, друг път с часове гледаше с празен поглед в монитора без резултат. Вдъхновяваше се от движението, от хората, от разговорите, от работата на други колеги, …. понякога да постои някъде на тихо сред зелено или да слуша шума на вълните, докато прекарва лятото в караваната на Симона. Всъщност, последното място й беше любимо. Завиждаше на себе си за дългите лета, които изкарваше на пясъка и събираше морската вода с всяка фибра. Обожаваше гледката на чистото море, бурно или спокойно. Да го поглъща с поглед, докато стои под шарената сянка на папурения навес, да се разхожда с широки ефирни дрехи, да усеща пясъка между пръстите си почти през цялото време, да ходи с разчорлена коса, дело но морската вода и вятъра, а тя да изсветлява на места до бяло русо заради слънцето, лицето й се покриваше с лунички и след края на лятото кожата й беше със загар на препечена филийка. Двете със Симона събираха предмети изхвърлени от морето и им търсеха място в караваната, Бяха направили дълги гирлянди от бели миди, които при вятър се почукваха една в друга и това беше единственият шум, към който беше пристрастена.

След края на дългото лято когато трябваше да се върне обратно в градската среда, се чувстваше като чужденец…И не само тялом, но и духом, след такъв начин на живот, без будилници, клаксони, задръствания, се чувстваше преродена, лека като перо, сякаш живееше в друго измерение, трептеше на друга честота и беше сбъркала планетата, на която е кацнала….

Следва продължение….

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s