Къде се намираме ли ? In the middle of nowhere… Някой с мощен пръст натисна бутон пауза. Тури ни по къщите, като малки пионки, докато някой / нещо шета отвън.

И тъй, за протокола, защото след години ще си препрочитам скъпия дневник и през смях или сълзи ще си спомням за дните от нашия живот.

Трябва да отбележа, че сме под карантина, зарад вируса Корона. И вече 13 дена живуркаме, между бележитите стени на нашия свиден дом..Как минават ли …минават бавно и тясно. В истинският свят отвън – нищо не работи, освен аптека, ако кихнеш и магазин, ако вземе та се насереш. И те работят с режим- до 10 ч влизат хора 60+ след 10, всички останали , “ по един, по друг“ ( както би се изразила Вивата)…

И тъй като съм убедена , че всеки момент си има саундтрак….Тъй ми звучи в главата нещо достатъчно сиво oт рода на Pink Floyd… “ We dont need an education , we dont need a thought control“… Доста противна…досущ като времето отвън тези дни….но да се отбележи все пак, че ако беше слънчево и мега топло със всичките птички, които пеят радостните си песни , а аз галя прозореца от вътрешната страна , щеше да ме е яд повече ….Сега не ми се излиза толкова….е….ако бяхме в друго време- некарантинено, може би щях да съм яхнала колелото … ако Чуча беше тук все още щяхме да сме по дълги разходки , Максим да си кърти сладък сън, докато количката му се клати по тротоарите, а Вивата да философства безспир за това, че „ Градът ни е малко счупен и плочките са скъсани…мамо , хайде да се обадим на някакви чичковци да дойдат да ги оправят…!“ Изградило си е детето реална представа за майка си – вечно обаждаща се за нередности…рицар без броня, който се бори с вятърните мелници …Знаете моите отношения към телефона на Общината..еми комуникираме си …и в повечето случаи дава резултат….

За тринайсе дена се научихме, че силно трябва да се избягва телевизията и то по каналите, по които дават новини, даже свалиха няколко сериала и други някакви, уж забавни предавания, за да може новините да са още по-дълги , а брифинга на Генерала да те довършва от сутрин до мрак.. някъде из социалните мрежи бях прочела ( извинявам се, че нямам цитат, но то просто всеки споделя ли, споделя и загубих спатииите на произхода 😀 ) Но сравни брифинга на Генерала, като сутрешна визитация в 6.00, в която светват лампите в болничната ти стая, ти още спиш , сънуваш, а те са ти хакнали термометър и ти мерят температурата ….. И освен това, ръсят само скапани статистики , крайно неверни ..и те депресират …Аз лично отсвирих и някои социалки, за малко са с лепенка –TOXIC .

И тъй, прекарваме дните си в една насилствена хармония, добре обиграна с дисциплинирана усмивка , ама от тези на полупревъртял индивид …..защото ако някой скъса каишката и драсне клечката, ще сме свидетели на барутни сцени с частична намеса на Жан Клод Ван Дам , Чък Норис и Роки, евентуално. Ходим по тънко въже, наречено нервно окончание…Сега ще кажете какво толкова сложно …Сложното е това, че липсва лично пространство, бе драги ragazzi. Бога ми, разполагаме с близо 100 м2, а се усещат като 10.

Работата е там, че с Ричо сме били в тотална изолация и можем да си комуникираме само двамата без проблем. Без да ни прави впечатление, че единствено човека с който можем водим разговор е другия. Но за цветовото и звуково оформление се грижат Вивата и Максим, които вечно са яхнали децибелите и в моменти имаме чувството, че сме на някакъв хеви метъл концерт, в които тамошните люде се дерат като магарета. Вървиш и в краката ти са от гумички, моливи, кубчета, малко тоалетна хартия, чаршафи….някой някъде е бил на палатка в къщата… Насред банята е докаран леген с вода и там се давят русалки и други добитъци. Ако сега от гардероба изкочи и цигански оркестър с изпълнение на „Камъните падат“, ще изглежда съвсем естествено… Още някакъв „бял шум“…

После им е изникнала идеята, че трябва да се празнува рожден ден ….рождения ден на дядо Гошко….Оня ден дядо стана на 90 г …( И да ужасно тъжно е, че тази цифра не можем да я отбележем цялото семейство )…в друга стая се разнасят цветни чинии и чаши- къмпингарската ни посуда.. По някое време в този несретен бардак, в който неизбежно съжителстваме като макаци в клетка, замирисва на изгоряло…“ Божке, Ричо подпалихме ли се бе ?“ След бърз оглед на терена, НЕ не сме се подпалили, свещите горят на мястото си- мирише на изгорели филии…Някой от свидните ни съседи ПАК е забравил нещо на котлона.. С Ричо стартираме бърза векторина, кой мадафака пак загоря тенджерата:

а/ Бялата леля от втория етаж – Наричаме я бяла, защото всичките й дрехи са бели, всичките й коли са бели…не сме забелязали шофьорът й дали е в бяло, хотелът й носи името „Бел…“ нещо си …винаги носи бели хартиени чанти….Prada, Dolce & Gabbana ( за протокола истински, пазарува много по чужбините) във всяка от тях носи по едно малко кученце, защото дори и 10 годишни са страшно стресирани от околния свят и в торбите се чувстват защитени…някъде в друга торба винаги е заредена с шоколадови бонбони и черпи навред всеки по два, три да си имаме и да не ни пада кръвното….. Често се случва на бялата леля да й чукам на вратата, че е забравила нещо на котлона, а тя …„Ами..правих йога и съм се отнесла“ 😀

б/ Изпепелените от третия етаж…тея хора, освен ежевечерната миризмата на печена скумрия , не мож ги разбере че са си вкъщи…избягват всякакви социални контакти, дори и преди Короната…толкова са свенливи, че се чудим как са успели да се възпроизведат, че и два пъти….. От тях под дефолт нещо мирише на изгоряло

в/ Самотното ретро – Преди година заживя в хармония със себе си , след като странствал по Лондона дълги години…винаги изпада в дълбого празнично настроение в събота вечер в продължителност на едно парче…но до дупка…и например това е нещо на Orbital oтпреди 20 години. Тъкмо Ричо вече е разперил ноздри в раздразнение : Абе мама му стара нали знае, че децата по това време спят! И хоп, всичко спира…Просто човекът има нужа от своят мини екстаз.. Самотен е и няма кой да му напомни да си погледне котлоните.

Аз също !

Не установяваме кой ни умириса душите и пускаме дифузера с аромат на портокал, барем се почувтваме по-средиземноморски…

В даден момент решавам да разчупя ежедневието си, което започва с едночасово приготвяне на палачинки …мога да го нарека сутрешна медитация…едноременно, докато пека палачинките , джугам куестове в телефона…това не го бях правила от студентка … Та, някъде в някоя част на деня решавам, че е време да се разнообразя и се обличам с такова вълнение …отивам да изхвърля боклука …взимам си торбите с пластмаса и хартия …контейнерите са по-далеч, разходката ми се струва като поход из гората …така разтоварващо е: няма хора, птиците пеят, мирише на дъжд и мокри дървета… Крача с високо вдигната от морал глава, че дори и в тези времена АЗ ИЗХВЪЛЯМ БОКЛУЦИТЕ СИ РАЗДЕЛНО.! …. После се сещам, че кметът оня ден, май обяви, че затварят завода за сепариране в Братово, дан би някой да се зарази с нещо …но навика си е навик и продължавам до карайната си цел …

Връщам се вкъщи..предпочитам да изкачвам стълбите, движение си е…. отварям вратата, а в нас бичи DUA LIPA с „Лец гет физикал“ – за момент, пак ми излиза образа на Генералът, който в последно време е НАВСЯКЪДЕ… ма как изобщо е допуснал тази песен да бъде излъчвана …това си е чисто подстрекание за физически контакти и някакви човешки допири , в контра разрез на всичкото онова верую, което той проповядва и денем и нощем.

Влизам в хола , тъмно е , има някакви диско светлини … Вивата се мята, Максим крещи и мята ръце, Ричо седи на дивана гледа ме право в очите и ми казва:

“ Джи Джо, на дискотека сме !“…..

#mommyneedsavodka