Мда. Далеч сме от вкъщи сега. Може би, вече от половин месец сме „селяни“. Забравих кой ден сме, коя дата.. И не ми трябва… Тук всичко си остава във въздуха.. Времето се измерва от това какво е пораснал, какво е засадено или какво трябва да се засади…

Преди 2 седмици пристигнахме НАЙ-НАКРАЯ! От както започна карантината все казвахме утре се качваме и заминаваме, но се разболяхме всички, един след друг и всичко се проточи половин месец.

Докато един ден, мама не се обади и каза: Гиге, в сряда с татко ти отиваме на село! Аз:И ние идваме! Бях бърза като стрела.. Стегнах един куфар на дечурята, за мен един сак и на следващия ден натоварихме буса до козирката с хранителни провизии, куфари.. за разкош и елеганс, брикети, разсад, торове и поливни системи, чували с картофи, обогатителни смеси.. Ние.. И кафемашината…

Пътувахме и стигнахме. Слизаме, над нас небето и лястовиците. Какво удивление.. Не бях помирисвала въздух без да нося маска от не знам кога..

Разтоварихме….цялата тая композиция.. Добре, че всичките стъкла назад са тъмни.. Че ми напомни като се изнасяхме за Италия, колко беше натъпкана колата с всевъзможни простотии и най-вече дрехите от целият ни живот.. За Чърчил имаше място само в краката ми долу. Пътувахме ние с малкият си български катун и по едно време климатика ни изкиха… Пек и жар през Август, а ние сме още в центъра на Белград кибичим на един светофар в центъра и псуваме.. Може би, се е и чувало, че бяхме с отворени прозорци.. Ма балканци сме – разбрали са ни дертовете..

Разтоварваме се и хукваме да кръжим из двора като щъркели.. Голям е.. И има трева колкото си искаш… Цяло стадо крави може да не остане гладно, едно известно време тук… Първите дни е зор.. Викат се трактори да орат, ръце да плевят.. По едно време и Ричо пристига, той пък подкарва свредела и прави дупки за бетонните колове за доматите… Пръхти, пъшка.. Тежки са.. Вечер, по време на вечерната оперативка(ракиената наздравица) се маже с някакво турско лекарство против болки.. Много било спешъл.. Мама така казва.. После лактите му миришат на мента…

На следващият ден всички пак са между колове и плевели. Мама не обича цялата тая процедура, че е тежка пролетна подготовка. Облечени в работните си гащеризони двамата с татко ми приличат на Mario и Luigi, докато намесват тръбите за капковото поливане. С Ричо ще правим каменна пътека от портата до къщата… Ричо копае и мята с пръст, а аз извозвам тая земна маса с трудовашката количка и се чувствам така наета в мускулите около врата, че като нищо тая сила и мощ дет съм я впрегнала, да я отприщя на някоя кеч арена, примерно. От буса се чуват песни на някакъв чичо италианец, за да спори изграждането на този микро вариант на римски път, който градим. И под тез съпроводи, се редят чакъл, дялат се камъни и се на пасват до милиметър…

Тихо е.. Чуват се само птиците и кукувица по цял ден.. Минава съседката баба Папи, голяма устатница:Ко прайте бе еееееей? Днес ви е празник(Великден) , що работите? Ние по Байрам почиваме! …. Мама:“А работа.. То по малко само от тук оттам!“…. Баба Папи: Да да, ама пак мърдате!

Мърда и овчаря, чичо Живко, горе в боровата горичка, барабар с овцете си. Намесва ги къде да вървят на- „Майка“.. Вечер си взимаме от тях сирене….Всички баби наоколо подаряват яйца, огромни,жълти …стават страхотни омлети…По време на Байрям, турските ни съседи носиха невероятни сладки неща, които приготвят вкъщи…дет се вика по модерно у.. всеки прави GIVEAWAY, без да се налага да му следваме профила на селския двор изкъсо. На село туй е живота..

Толкова е простичко и толкова хубаво !