Занаяти

Събота. Свършваме работа и двама с Ричо се оправяме към село. Мама, татко и дребосъците са там. Избираме да пътуваме през Руен, че по магистралата е МЕЕЕГА скучно. А сега през пролетта е Чудо. Такава природа като картичка е, възвишения от начупения релеф, долу в ниското обработвани земи, лозя-красота… И винаги пътуваме по залез.. Всеки път се възхищаваме на една къща, на какво място е построена.. Гледката пред нея по нищо не пада по-долу от прословутите тоскански…

По пътя към село минаваме през една грънчарница..в която се каним да влезем от месеци наред… Този път Ричо вика: Джинке спирам да влезем да знаеш… Ричо, портите са затворени.. Работят ли изобщо?

Ричо слезе от колата и някакъв младеж се въртеше вътре в двора.. Отворено е! (въпреки че, портите са затворени) Влязохме, навсякъде, глинени съдове.. Докато разглеждаме какво да си купим младежът разказва, че сградата е бившо военно поделение, което става грънчарница, Самият той e IT.. Допреди пандемията, всяка седмица събота и неделя си пътувал до тук, за да се радва на хобито си. От пандемията насам се пренася тук и остава за постоянно.

Минаваме покрай пещите… Ричо възклицава :Как е сметката за тока, че това нещо, бая ще гълта..? Момчето:Мани не питай ! Казва, че всичко, което печели от IT професията си го вкарва тук. Но е тъжно, че няма кой да поеме занаята, защото майстор грънчаря бил вече на 70г ,самият той е на 50, виждал себе си още 10 години тук и от там нататък не знае какво ще се случи… Може би, 3D принтери ще правят това, което те днес правят с ръцете си..