Вървя към магазина по баира. Минавам покрай оградата на леля Милка, вихри се с метлата и пак строява котките в двора,докато простира. Поздравявам я… След ъгъла нагоре има къща с няколко смокинови дръвчета, надвесващи се над каменните зидове, от далече виждам узрелите смокини, откъсвам една, отхапвам, сладка е… Викам си, те това е в 7 и петнайсет, здравословна закуска он дъ гоу по новому…..Дека ми е инстаграма? Няма го! Дните тук страня от социалните мрежи, само снимам, гледам продължително всичко…пиша набързо в телефона, за да не забравя секунда от изживяното, скицирам емоции. Толкова е чисто,тихо е….всичко се размества…. сякаш природата настройва струните си, за да започне нова песен. И всички участват в този спектакъл. Ето.. Ятото лястовици над главата ми, летят вкупом като пернат дух, които търси пролука, за да излезе от лятото, други са се строили на жиците, цели гердани, подредени в петолинието на есента.

Вървя нагоре по баира и се възхищавам, въздъхвам с усмивка и премрежен поглед, „Чаках те и така те обичам Септември!“… Мятам платняната торба през рамо и зачаквам на пешеходната пътека дето е почти пред магазина с пръсти щръкнали от тротоара… Няма камиони , няма коли…преминавам …

Пред магазина мъжете са се подредили пият кафе, наместват шапките на главата си, тропат с чашки в чинийки и си приказват нещо на турски…не ги разбирам е стествено …но съвсем в реда на нещата е да се подпитват Таз на кОго е? Не съм местна и съм неизвестна 😀 …. Влизам в магазина, леля ти Донка седи като бирник на касовия апарат с въртящ стол на колелца зад щанда..И току се придърпва с крака към другия край на тезгяха я за вафли, я за салфетки без да става… Октопод.

Викам й дай 5 кисели млека, гледа ме право в очите, Вземи ги от задния хладилник с по-нов срок са, взимам хляб, пак ме гледа право в очите: “ Утре е неделя, вземи два! Чука на апарата два хляба загрижена за въглехидратното състояние на нашето семейство…. Кога идва тетстото?-питам я… В 9.30!-отговаря…Добре, запази ми едно да не свърши! ….От тестото мама прави убийствени мекици…. За кого го запазвам..?-пита На Руско, казвам й! Тя… мисли.. Мисли и ми казва- Добре! Ще го пусна по баба Гана като идва след малко да не се разказваш пак! Еха, викам си.. Тука е като някаква кръвоносна система… Все някой ще живее близко до теб и ще намери услужливо да ти го достави нещо, за да не се разкарваш…Като куките които висят по оградите на къщата от различна страна … Отиваш на куката, закаш нещо, да речем краставици, по някое време се връщаш и намираш отвърнали са ти с яйца… Нещо като имаш поща, ама не с писма, ами с храна…

Хубаво е да си на село…

В събота отидохме на малкото язовирче.. Има лодка натоварихме се четиримата и Ричо греба в канале Гранде на Прилеп.. Лилиите бяха цъфнали, нямаше как да не ги снимам …чичо Стоил каза, че негова колежка му ги донесла и ги имал от грудки …. доакто Ричо размахва гребла в язовирчето и се опитва да вземе посока Виан крещи от радост при всяка с среща с мини жаби и водни комари.

Покрай язовирчето малка градинка с дръвчета отрупани със сини сливи…Мама ,такто и Ричо бяха поели няколко дръвчета, а аз вардих дребните да не се измяткат в язовира ,докато никой не ги гледа …. Има малко навесче с огромна маса от дърво и към нея пейки, отсрани каменна чешма с течаща вода, в коритоо легнали да се изстудяват бирички 🙂 ….до масата има огромна тонколона с два микрофона …Включих я и Вивата и Максим се заеха да надават звуци знайни и незнайни … Докато Весна Змиянац и Миле Китич се разпяваха, сливобера приключи…няколко бидона и още толкова кофи заеха целия пикап на татко …. част от сливите заминават по направление за ракия, а от другата мама направи компоти и сладко за палачинковия сезон, който взе да пристъпва тихо, тихо, с чаша червено вино в ръка!