Закусихме и всеки си хвана задачите. Моето работно място днес, беше Смокинята….

Отидох до къщата на баба Гана с кофа в ръка. Виках, виках през оградата, никой не чува, никой не отговаря…имам ключ, ама нали съм градско чиляче, хич не ми е удобно да вляза в нечий двор да се покикерча на дървото и да бера като непукист …Връщам обратно и нашите ми казват да влизам, без да се притеснявам.. Тъй, влизам …виждам баба Гана да размятва сатър над един пън и да скубе някава кокошка….На, обърках я тоз път, мислих си че е болна, пък тя…здрава била..ма,…. карай, ше я метна у фризеро за гости!- казва и продължава да я кисне под чешмата ..

Чакай сега, Герганке, стой тука! След малко се задава, суркайки дървена стълба, две глави над дребинят й ръст…поставя я до смокинята и почва да ми обяснява как преди четирийййсе години кога са били на Созопол и брали смокини и взела едно , две стръкчета ..Ей, такивки бяя ! и ми показва с показалец до китката на ръката си…завила ги заедно с едни кочани млечна царевица в одеалцето на Яворчо, който тогава бил още бебе, от страх да не ги хване МВР-то, че са в чужди градини. Бучнала ги тука и пораснали..Станала една голяма смокиня с широк дънер, ама една зима било люто и измръзнала, отсякла я и от нея пораснали седем братя, отсякла 3 от тях и останали 4 , високи и хилави гонели старата круша до тях…Въртя се, въртя се…. викам си на акъла, къде са тея братя, какво става,? Докато сгрея, че става въпрос за стъблата..те са братята …тях ще бера !!!! Оф, Гине, пак си твърде градска -викам си!

Както й да е намествам си стълбата, взимам два ченгела , дето висят на асмата да си придърпвам по-далечните клони и почвам да бера от тук от там, този следобед се чувствам като Спайдърмен на Смокинята…не ми трябват ни йоги, ни гимнастики….стоя в пози разчепатени, всите ми крака и ръце са разперени и диря с поглед големите смокини, търся ги сред листата, докопам ли някоя …понеча ли да я откъсна, от нея потича сок, стича се към лактите по целите ръце, после лепна до немай къде….Къде бера , къде ям …толкова са вкусни тея смокини и слънцето меко , кокошките само ме дебнат да изпусна някоя и да падне в тяхното дворче, после лакомо се нахвърлят върху й да я кълват…

Баба Гана привършила със сакътлъка над горкото пиле от преди малко, се задава с една очукана тавичка, влиза в кокошарника, вика си пилетата , нарязала им е крушки… И с отсечено движение откъм лакътя, тросва крушките и те се развърчават от тавичката, политат малко във въздуха от откоса и падат разпръснати на плочките около кокошките : На! Ежти ! – с любов им нарежда. Седи наблюдава ги малко да не се бият …разделила им е кокошкарника на три части, на биткаджии, спокойни и пострадали от някой кокоши бой….

После идва при мен пак с малкия си ръст: Чакай, Герганке да отместим стълбата отвъд….! Местим я, докато бера, тя отдолу ми разказва, че Яворчо бил тука миналата седмица, бил си за малко , черпила го със смокини , със сливи и какво ли още не от градината …Викам му , Яворчо, еж баба, че в Лос Анжелис нямате таквиз работи?….Нали? ( Явор живее в Лос Анжелис , емигрирал преди 20 години) Питам го аз : Баба, вий там български магазин имате ли ? Имаме, бабо имаме ! Реках му …Яворчо, ти ходиш ли на българския магазин? Не, бабо..рядко ходя, далече е ! -отвърнал … Аз умирам да се смея на разказа й и си представям Яворчо как цепи в посока Холивуда , да си купи вафли Морени, 2 л газирано безалкохолно в пвц бутилка с вкус на теменужка и подкова суджук…туй е българщината …) баба Гана продължава ..Яворчо, ти са смейш, ма децата ти, баба, миналата година гледаха клоните на черешата и не вярваха, че от тука идат черешите ….Горда и тя се смее…Ми те не знаят,ма Герганке!- поглежда ме …Продължава с разказа си за Яворчо, който се върнал за кратко, че отивал към Гърция…преди две години,вдигнал къща на три ката на Бяло море, ама тази я продал…че нямал време да ходи на нея да почива …Не му давали голям отпуск …В банка работил,.“Няма кой да са грижи за парите , Герганкеееей, налий менижър ! – възмущава се, ама пак се смее и очичките й светят…И аз се смея викам й : Гледай сега пак парадокси -пари имаш, къщи строиш, нямаш време да легнеш в леглото си на Бяло море ….. Това не е живот, ма бабо Гано!… Ми ней ми! – отвръща … Яворчо искал да я води на Бяло море тая година … Ааааа не ща! Кой ши ми гледа пилетата, бе Яворчо? и пак се смее…и аз й се смея …После малко мълчим , аз гледам нагоре в листата …Бабо Гано …май няма повече узрели смокини …ще слизам …! Добре, Герганке, дай да приберем стълбата дан са кваси….!

Сгъвам я и ми сочи бараката да я прибера ,минавам в малкото й дворче там е разхвърляла някаки пособия,нещо ще си твори пак …накълцала е червени чушки да се сушат на вестник, ще мели червен пипер после….Мойте умират за пипер, Герганке!