Беше една от онези сутрини, в която слънцето подаваше глава бавно над хоризонта, въздухът беше хладен и наситен с аромат на влажна пръст. Старата Есен се беше събудила рано. Стана и побърза да се облече, наметна се с любимата си зелена, плетена жилетка, сложи топли пантофи , среса дългата си коса и я сплете на плитка, преметна я през рамо и се запъти към кухнята. Сложи чайник с вода да се топли на котлона, бръкна в хартиената кесия и извади щипка сушена мащерка, беше я набрала от склоновете покрай гората, обичаше да си прави чай от нея, не можеше да започне деня инак. Изчака го да се запари, после отиде към печката, бутна една цепеница в нея, седна на креслото облегна се и зачака с поглед вперен в огъня, как ще я хване. В скута й скочи малкото коте и се сви на кравай, беше го прибрала месец по-рано. Навън се стелеше лека мъгла и реши да поизчака да се вдигне, за да излезе и да отметне още малко работа.

Слънцето леко се прокрадваше и старата Есен излезе на двора да ошета каквото беше останало. Под старото дърво до оградата, имаше няколко щайги с орехи, трябваше да ги прибере на сухо в зимника. Захвана се да ги пренася една по една Поогледа рафтовете на долапа и тихо се усмихна. Пролетта и Лятото бяха свършили добра работа, бяха се трудили неуморно и сега върху грубите дъски се нижеха бурканчета, къде тесни и високи ,къде ниски и тумбести с богатствата от градината, бяха направили няколко вида сладко, конфитюри, компоти, лютенички и от онзи леко пикантен сос, с който баба Есен обичаше да си подправя пържените кюфтенца. По гредите горе се весиха снопове сушените подправки, на пирон беше забола тежки плетеници от лук, чесън и люти чушки, а на масата върху стари вестници все още се сушаха гъби, дето беше сбрала от гората. … Надникна в дървените каци отстрани. Там се гушкаха кисели морковчета, зеле и краставички. Затвори похлупаците и излезе на двора, бяха нападали много листа от дърветата и тепърва трябваше да ги събира, че тая шума й пречеше да се радва на терена…

Подухваше лек вятър , закопча жилетката си догоре, за да не й е студено на врата и тръгна към дървото да вземе търмъка, който беше подпряла по – рано на стъблото. Събираше купчини с листа и после с вилата щеше да ги закара към общото, там където гниеше тревата. Поработи , поработи, па се подпря с ръка на дървената дръжка …загледа се напред, над планината пътуваха белите облаци и те бавни, сякаш за никъде не бързаха. В далекото по пътя, създря сянка. Туй ще трябва да е Лютия! – помисли си и пак поде да трупа листата. Кокошките се въртяха около нея, ровеха с крака и тършуваха нещо апетитно за кълване , петелът гордо се разхождаше и влачеше кичестата си опашка насред множество бяло-сиво оперени госпожи.

По някое време, чу поскръцване на портата, тръгна едваш по пътеката към нея. Насреща й Лютия! А, добре си дошъл! Добре заварила, бабо! Влез , влез ..че изморен ми изглеждаш, дълго си ходил, от де идеш пак ? През единайсе планини, в двайнайстата усмихна се… Ела, ела да поседнеш и свали тоз самар, дет го носиш… Какво криеш вътре ? Лютия последва старата и седна на миндера на верандата ….Снега си нося, ама има време … малко ще почакам! и впери поглед напред в планината… Искам още малко да се порадвам на склоновете…Я гледай как си ги нашарила, чудно красиви цветове, балсам за очите и душата … Лютия свали самара от рамото си и се облегна назад. Старата есен сипа в керамична кана вино, взе чаши и наля на двамата. Ха, наздраве! Хубаво вино са сторили Пролетта и Лятото… А те къде са? – попита Лютия… Излязоха да поиграят в двора на Другата година. Никога не мога да ги хвана заедно, натъжи се Лютия, бръкна в джоба си и извади старата лула, почисти я , натъпка я с тютюн и я припали….И тя запуши леко, димът започна да се стели на къдели из цялото село и с нея запушиха и коминчетата от къщите на хората. Отивам да прибера тиквите, че се смръчава, само те останаха.! ..И старата тръгна към бустана, мъглата от лулата на Лютия играеше приказно по земята, тиквите големееха зрели, самотни, останали като последните пътници на гаровия перон…Старата взе ножа и тръгна една по една да реже дръжките им, една подир друга, една подир друга, дорде не се изчезна и не се изгуби в мългата…

От старото дърво до оградата, падна последното листо, вятъра го поде и взе да играе с него и го приземи в краката на Лютия…Сякаш това беше целувка по бузата от Старата есен… И…. той остана сам… пак остана сам, никога не разбираше как старата Есен изчезваше така неусетно.. И беше тихо, луната вече пропъждаше слънцето и ръсеше звездите си в небето… Лютия потрепна, потърка ръце една в друга, духна в тях, за да ги стопли, ала не бе достатъчно, хладно беше… И влезе в къщата, сега той щеше да й бъде стопанин. Отиде при печката, хлърли една цепеница в нея, наля си още малко вино и се отпусна в креслото, впери очи в искрите, които хвърчаха като бесни и дочака как огъня ще я поеме…

И той чакаше този огън, онзи който Пролетта му беше показала, когато се срещнаха за първи път….