На 6ти Януари, преди много години дядо потегли към небесното царство. Тръгна нататък млад. Все си мисля, че дядо Боже взима рано хората при себе си, за да им даде друга мисия, може пък да ги вика горе, особено сръчните, за да поошлафайт малко царството, за тези които ще дойдат по-късно. Все ще има нужда от майстори, от художници, певци нали трябва да бъде привлекателно Светлото място, когато ще посрещнат семействата си..

Дядо беше голяма работа в нашите очи с Роската. Винаги ни изобретяваше превозни средства от нищото. Беше направил на баба свалящ се простор (като днешните) още в началото на 90-те..И ние гледахме с изумление… „Ама защо така бе, дядо!?“ „Ами да не умаляват ръцете на баба ти и да е по – удобно!“ В работна сесия винаги носеше два молива в джоба на синята си куртка. И един чифт очила, които бяха с по-странни рамки. Сега като гледам Михаил Билалов от Стани Богат, ги оприличавам на същите… Стил 50-те.

За нас дядо беше върлина. Струваше ни се много висок, с много сини очи и сребърен зъб, когато се усмихнеше. Лятната ваканция прекарвахме при тях с баба. Тя готвеше от сутрин до мрак всякакви вкусни гозби. А след следобеден сън ни правеше кафе инка в поднос и няколко сладки за разкош. Другите варианти бяха на гости при леля Миче от 5-ти блок или леля Миче от 9-ти блок,всичките ги оценяхме високо, защото имаха чудни домашни сладки.

Сутрините лятото започваха от рано. Дядо ни събуждаше в седем часа, за да ядем макарони със сирене под съпровод на радио точката от стената в кухнята. През това време с баба приготвяха багажа за плажа. 3 платнени торби и чадър. Две от тях пълни само с храна, череши, пържени филийки, курабийки и какво ли още не. След като свършваме със закуската с Роската, баба ни връчва по една торба през рамо и от там пеш поне 4км, докато стигнем до плажа… На плажа се раздават команди да не стоим дълго във водата,излезте, не ходете да надничате в съблекалните, когато хората се събличат. Дядо умираше от срам от този факт. Но с другите деца, туй ни беше воайорската забава….

Изядем си всичко от торбите и настане време да се приберем… И пак… 4 км на обратно, с разликата, че всичко по обратният път е свързано с баири…но пък не носим вече багаж. Грохнали не толкова от плажа, колкото от похода до там и обратно, заковаваме като по часовник 12 на обяд. Дядо отиваше до държавния супермаркет с плетена мрежена торбичка и подрънкващи празни бирени бутилки, купуваше си Бургаско…По прясно от това на къде, фабриката беше зад блока им. И тъй сядаме да обядваме, наливаше си той по една чаша биричка и нас в шот чашки и тъй картофената манджичка беше по-вкусна. Наричаше Роската-Цоцка, защото винаги искаше още малко биричка. И се смееше от сърце. Следобеда, докато ние спяхме, той се отдаваше на някой ремонт на шевна машина. Туй му беше занаята. Бил е и самоук часовникар. За туй трябва канско търпение си мисля. Понякога в късните следобеди, ходихме на „градска разходка“, демек слизахме в центъра да се отъркаме с човеците по булеварда. Баба ни обличаше в най-хубавите рокли, еднакви разбира се, да не се караме със сестра ми коя е по-шик, лакираше ни ноктите на ръцете и краката в червено, слагаше ни по малко червило на устните, да приличаме на нея и тъй с трепет чакаме Икаруса на спирката, сякаш чакахме каляската на Пепеляшка.

Правихме дълги разходки, то се знае, задължително минавахме през фотото на Богориди, да увековечим това си приказно излъчване. Преди снимка, баба вадеше лимонов крем , малко би бацваше по бузите, да сме по жизнени, сресваше ни с четка косите и ни оправяше бретоните на една страна, в стил братя Аргирови. Минаваме задължително през Морската и ни разказаха как едно време са живяли на метри от сегашния Пантеон, когато татко е бил малък и са имали само 3 вилички и 3 лъжички. След разходката в Морската обратно се качваме на Икаруса. Вечерите прекарвахме с Роската отпред пред блока сред тумба деца, карахме колелета като бесни или пък играехме на жмичка.. Когато се стъмни започваха да ни викат всички дечуря през балконите да се прибираме, дядо през това време си е изгледал новините-много държеше да се пази тишина, докато сериозните хора от телевизора говорят, баба пък плетеше карета и покривки на една кука в несвяст.

Години след това вече като голяма го сънувах. Бях в една къща, някъде в нищото, пред една голяма библиотека, бродих по рафтовете, а там дебели книги на всяка пишеше „Живот на…“ и посочено име пръста ми се спря на книга със заглавие“ Живот на Гергана“ Докато понеча да я взема чувам стъпки, виждам че се задава висок мъж с бомбе, бежов шлифер, черни лъскави обувки и тънък чадър с метален остър връх. Стреснах се така сякаш не трябва да бъда там.. „Дядо.. Аз просто видях книгита исках да я разгърна..! „Нищо не каза, събудих се с огромна въпросителна… Години по-късно, докато водехме разпалени разговори с един колега на шантави теми му разказах съня и той ме погледна, вдигна вежди и ме попита“Ами Гергана, ти чувала ли си за хрониките на Акаша?…“ Не.. Ами прочети ги, то по-ясен знак от това не знам… Наблюдавам те… И ти си от нашите, но още ти е рано… И все още не съм, а наскоро пак докато четох разни езотерични книжки ми поданаха като препратка…

В едно друго време, пак преди няколко години бяхме при една леля дето лееше восъци, гледаше на Таро и още и още такива дарби.. И както си седях на миндера срещу нея ме попита : Гергана, кажи ми кой е Георги? Завъртях очи, викам.. как така, то много хора около мен с такова име… И тя ми каза: Да, да има, но има само един, който е до теб и в момента и е твой Ангел хранител!

Дядо!