Прибрах се право вкъщи, като затворих магазина…Толкова е ледено навън, имам чувството че докато дишам, ноздрите ми замръзват отвътре. Все още не бяха се прибрали, тази седмица не ходят на градина. Мама пусна крилото си на грижливост и отреди, чадата да стоят дома при дядо си, че много коронясани се шляят навред. Кой знаещ , кой не знаещ…разбира се …и новият лаф- изкарах го на крак“!, все едно си поръчваш най-новата версия на страшния бацил – take away…. Както и да е ..тръгнах да върша безкрайните задължения, понякога ми се иска просто да затворя вратата на къщурката ни и да отворя нечия друга , а там да е подредено , чисто, да е сготвено нещо дъхаво + прясно изпечен хляб, ако може да е по-широчко или с двор, по който дечурята да тичат по-надалеч, че много викат докат са в емоция и с Ричо вече го караме на телепатия, да говорим няма смисъл, почти не се чуваме…дотук с мечтите за елеганс, който е присъщ за други, но не и за нас…Последната неделя Ричо ни определи като семейство Симпсън, момента, в който извадих парче тоалетnа хартия да забърша сопола на Макси. „А и ти ли имаш тоалетна хартия в джоба?“. Погледнах с поглед, сякаш нещо не мога да разбера иронията му, разбира се, какво толкова? и се започва пак една лекция, как всяка майка трябва да има минумум национален резерв с мокри и сухи кърпи и да ги носи ако трябва 24 /7 със себе си в случай на каквото и да е ….Е, нямам. Аз не съм от майките с кърпите …едно време баба облизваше палеца и бършеше с него всичко до лъснатост.

Прибират се, чувам ги от асансьора възторжените им викове, сякаш покоряват невидими върхове или са спечелили надбягване в асансьорната олимпиада, така звучат всеки път.

Отварям вратата , Максито отново реве, защо не са го вдигнали да натисне звънеца поне 50 пъти…Виан днес не реве, усмихната е ! Слава богу два чифта сълзи и значителна драма, за незначителни неща на подрастващи, за :“Здравей, мамо!“ ми идват в повече, вероятно и на Ричо и затова първите пет минути на установяване на цялото семейство под покрива са озвучени с дрънчене на три до четири бучки лед и думите: „Да ти сипвам ЛЕ? “ … това е новото модерно по едно бързо след работа. В случай, че се чудите дали сме алкохолици, не просто сме родители без капка личен живот 😀 …Изпълваме на 100 % дълбоката мъдрост, че когато родиш, вече не принадлежиш на себе си , а на отрочето/тата…. В следващият момент се чудя какво е да имаш три деца, след малка разлика с първите две…Родителите на тези трябва да пледират невменяемост… 😀 Пак се разклоних в думите….

Та вчера, когато Ричо прибра чадата дома, Вивата с блеснали очи и възхита, ми подаде един “ папирус“ вързан със сатенена панделка и трепетно ми показваше как е изписала нейното име и това на Макси и това е техният подарък за мен…Ооооо, обичам подаръци, Виве също като теб! – хилотя се , а тя затаила дъх докато махам панделката.

В това време Максим изпада в поредната си истерия, секунди след като е прекрачил прага на бащината си къща….шалът и ръкавиците му печат, не може са да си свали космонавта, цялото това ескалиращо напрежение се развива в иначе дългият ни коридор, но в скромните един квадратен метър на стъпка от входната врата, Ричо е притиснат в ъгъла , Максим продължава да бучи, Вивата се радва на висок глас, аз се суетя за папируса… На Ричо вече са му почервенели ушите, според мен в този момент иска да се изстреля в космоса, по-лесно ще му е да преброи сателитите на Илън Мъск, отколкото да запази самообладение в момент като този…НО…издиша и с най-дзен тона си, като блага мъжка фея, казва: Деца хайде да се събуем и да влезем вкъщи, най-накрая!

И влизаме…аз съм разтворила папируса и се разпознавам на него, но за всеки случай питам автора, демек Вивата какво виждат очите ми …И тя ми разказва с най-голямата си усмивка… Мамо, това си ти и си на морето,гледаш го ето така: присвива очи и издава въздишка…Каква красотаааа! -имитира ме. После гледаш към Слънцето …Да Виве Слънцето е много голямо, маме…Ами много е голямоо ,защото му се радваш и на него! А какви са тези работи в Слънцето? … Не, не те не са в Слънцето, това са ангелите на радосттааааа! На кой са тези ангели , маменце?..Ами твоите! Ти ги гледаш и те са над теб! Аз млъкнах, щото се разплаках..викам си каква сензитивност у това дете, обичам я!

Как е хванала абсолютно всичко , което обичам с цялото си сърце и как ме е наблюдавала. Всеки път като отида на плажа изпадам в ступор от това море…обичам го във разните му настроения и сякаш успява да събере , да вчеше всичките ми мисли, да разпръсне и после пак да ги събере като цветя във ваза, но там да е запазило само най-читавите, най-дъхавите….за Слънцето…втората ми най-голяма любов…! Уловила е видимите неща… Но невидимите как ? Аз не съм й говорила за ангели…

Има моменти, с които ме втрещява… Като например един ден вървим и тя най-сериозно ми задава въпрос..Мамо, ние нали сме били сестри? Кога Виве? Ами, отдавна! Не знам Виве, може и да сме били, може някога ти да си ми била майка, не аз на теб…Къде сме били сестри? Ами…в Япония…. Тя все говори за Япония и за Китай и как иска да можем да си говорим на техния език… Аз пък така да харесвам Изтока като цяло, толкова мистичен, толкова да ми допада философията за живота и отвъд….Мечта ми е да се забия нататък … И това ще стане …обещавам пред себе си …

Казват че, клетките у човека се сменят на всеки 7 години...“ Освен физически, душата също минава през психо-духовни цикли. Например през първите седем години, душата на детето продължава процеса на прераждане в новото тяло. Духовният свят все още е повече или по-малко достъпен. Преждевременното прекъсване на тази духовна пъпна връв може да има неповторими последици за личностно развитие, които се появяват много по-късно. Поради тази причина Щайнер е смятал, че преди седемгодишна възраст(физическият белег за промяна е появата на постоянни зъби), трябва да избягват интензивни интелектуални занимания. Дейностите, които подтикват детето да развива логическото си мислене и способността за механично запаметяване-като аритметика и четенето, трябва да бъдат оставени за по-късно, а вместо тях да предлагаме на малкото дете занимания, свързани с изкуствата и въображението..!… Откъс от книга на Едгар Кейси… Напоследък все с него гладя сетивата…

Благодаря за погледа ти Виве, Благодаря за хрониката на моето Аз..