Черга

Човек е пъстър. Всеки човек е пъстър. Да кажем, че съставлява едно платно, една черга, която началото й дават всички още с изработването на стана, на който ще се тъче…. И там, вътре в платното, всеки поставя своята нишка. Всеки, който е преминал през живота ти е оставил своята нишка. За това и чергата е шарена. Някои хора работят с тъмните прежди, твърдите дето жулят, други вкарват в нея цвят и мекота – тези топлят.

Първо основите на чергичката поставят семейството, после заедно с техните конци се включват приятели и неприятели, но нишките на семейството са най-здрави. Те винаги ще използват най-правилните прежди и най се стараят да не изкривят плетката. Очите им ще са вперени, в това да не допускат грешки и ако нещо се обърка, ще го разплетат и ще започнат от начало:“Защото така не може! “ Няма да е красиво иначе… Ще вложат най-много енергия… И това ще нарекат-майсторлък.

Вчера с Роската си говорихме на видео обаждане . Двете достигнахме до извода, че ни е трудно да се разплачем пред мама и татко, дори и сълзите да са ти в гърлото аха да излязат ги стискаш там, докато не останеш сам и не избухнеш с цяло гърло . Така са ни възпитали – като малки войничета… Защото и тях така са възпитавали бабите и дядовците ни… Те плетат с преждата, с която и тях са ги плели… С шарки да бъдеш твърд, устойчив и да не падаш духом, защото животът не е само сладък, той е едно пътешествие, приключение след приключение.. Да, на другите отстрани всичко може да изглежда много сладко, много захаросано и така нататък.. Но истината, е че реалният живот не е баш такъв. Дори ако днес имаш всичко, за да си кажеш „СТИГА“ – не се отпускай, няма да е все така! Ако ти е зле, не се отпускай – няма да е все така!

Тяхното верую : Че с труд, честност и упоритост, ще достигнеш висини… „Погледни ни нас! Започнахме живота си от една приземна стая, вместо врата бяхме заболи черга. Когато завалеше дъжд, стаята се пълнеше, вуйчо ти беше бебе и около легълцето му слагахме кофи, за да събират капещата вода.. Но.. виж ни сега къде сме!“ Години след това, благодарение на упорития си труд с шевната машина, баба успява да обиколи почти цяла Европа, част от Русия на 72, замина за Щатите с идеята да види как е живота отвъд океана и да остане там. Спомням си като я изпращах бях още в София, тя беше отседнала в квартирата на вуйчо и гледаше разпалено някакъв мач. Поживя месец в Хюстън и се върна, не била щастлива. Обяви, че тая страна не е за нея.Красива е, но не е истинска! И… не се чувствала щастлива там… А щастието за нея беше важно. Беше й важно да се усмихва, но да се смее с глас, така че да й се разклати шкембето като на Буда.

На събирания много обича да разказва истории от живота си, а дядо все я прекъсва с думите „Айде ти пак си най-важната! “ За кратко се посчепкват. После някой казва “ Наздраве! “ и сръднята отминава. Присъствали сме на много събирания, на много маси с невероятен дух и настроение. С разговори разни, от разпалени политически спорове, до пеене на стари градски песни и беше адски хубаво да ги слуша човек. „Целувката на Ана! “ изпълнявана от мъже и жени като в хор… В момента, в който някой вдигне каната с вино и се започва… Червено вино снощи пииих и капка не остааааана…! И ако се питате, ти от къде можеш да пееш? От там е… Баба е вплела тази нишка в моята черга.

Разказваше ми, че когато се е строял първия блок в Лазур, пред тяхната къща, майстора който работил там свирил толкова хубаво с уста, че огласял цялата махала,а тя докато правила проби на клиентките припявала с него, дядо пък вечно се грижел за мъжете им докато ги чакат като ги черпел с коняк и цигари в двора на къщата.. По-късно, когато се местят в Славейков им пускат и музика от плочи на грамофона. Този грамофон ни служеше за забава и на нас със Роската, на него слушахме детски приказки, докато баба работеше. Тогава нямаше детско по телевизията, слушахме го и по телефона… Днес този грамофон е в хола ми. Върти се, но не съм го пробвал с плочи. Едно време много обичахме да забързваме и забавяме оборотите, така една и съща приказка звучеше по различен начин… Естествено по някое време изкачаше дядо и ни се скарваше, че ще го счупим. Той е строгата ръка в семейството, голямата и строга ръка… Култувата му реплика е : А, шамари? Даже и Максито я знае. Казваме му отиваме при шамарите на гости, кой е това?…. А той се киска и отговаря възторжено:“ Баба Гошо!“

В петък, когато баба свършваше работа се качвахме на белия Москвич, отзад на задната седалка ни правеше компания, малкия червен пластмасов телевизор… Имаше четири копчета и беше черно-бял, хич не го харесвахме с Роската, имаше и смешна антена… Пътя за вилата минаваше през баир с коловози останали от разкалян път преди това. Отпред при баба в краката й имаше малка камбанка и докато Москвича се катереше като луноход напред, таз камбанка се скъсваше да звъни. Баба се заливаше от смях, с нея и ние. Дълги години, Москвича ни паркираше пред вилата с целия катун натоварен в него тръгнал от Бургас, самo него са го чакали 25 години, докато дойде от Матюшка Россия и може би още толкова време го имаха след побългаряването му. Като грохна съвсем, го продадоха на едни цигани за 50лв,много им беше мъчно. Москвича беше член от семейството им 😂

На вилата с Роската, все бяхме под строй. Дядо се грижеше да не безделстваме и ни впрягаше да берем де, що има. Качвайте се на черешата и да я оберете… Таз череша беше огромна! Пълнихме кофите и после с цяло гърло от радост го викахме да покажем, че сме се наработили. Той дойде, хвърли едно око, ритна ни всички кофи, разпиля черешите на земята и ни каза: „Сега ги оберете от земята!“ Да… Няма да ви казвам как ревяхме и ги събирахме…Споменах ви за веруюто, че човек трябва да се труди.

Вечерите прекарвахме на верандата с леля Митка и чичо Здравко, дядо пускаше рок енд рол на касетофон и танцуваме. Още си спомням Елсвис Пресли с „Лец туист агейн“ как дядо ни въртеше и той се кършеше в туист с усмивка. Вечер се качвахме към голямата спалня на втория етаж, преди да легнем стояхме на широката тераса отвън и наблюдавахме звездите, много звезди, показваше ни малка и голямата мечка… Виждаш ли ги? Ейййй там са! На вилата дядо спеше в компанията на брадва и два големи ножа. Той беше нашия Рамбо. Готов да ни защити ако някой влезе. Все пак военен човек, цял живот облечен в зелено. И до ден днешен на събирания докато другите говорят ме пита:Гиги, спомняш ли си как спряхме двамата?!, Спомням си дядо! А той ме гледа с такова умиление, сякаш за първи път ми разказва тази история… Може би, съм била четиригодишна, дядо работеше във военната база на Сарафово, мен понеже е нямало кой да ме гледа съм била с него там, спяхме двамата на тясно и твърдо легло, спомням си децата тогава, едни каки с които играех имаше детски лагер, спомням си кучетата му, как го посрещнаха и как му се радваха…Докато растях ми казваше, трябва да те направим, военен пилот… Боже, аз имам страх от коли, камо ли от изтребители!..😂 Наскоро някой ми беше казал :“Леле, от тебе сигурно е щяло да излезе добър хайдутин! 😂

Ами… Тази нишка дядо е вплел в мен.. Вечно ходещ с дългите си крака, вечно мъкнещ, вечно строящ нещо… НЕУМОРИМ!

Баба ми е вплела усета за красота, набитото око – творческата страна. Някога на прощапулника ми съм хванала макара с конец и са ми пожелали да стана като нея. Тя пък успешна жена, работата й я среща със „силните на деня“, тези от които някога са зависели важните неща. Имала манекенки, правила ревюта. Като хлапе израснах в шивашките цехове, изумявах се от големината на някои машини, любимата ми беше тази, която зашива копчета. Все още помня миризмата на платовете и машинното масло. Губехме се със сестра ми в цели гардероби от костюми и поли. И обожавахме да гледаме лелите, които излизат от пробните с полуготови и вече готови облекла. Харесваха се, усмихваха се, щастливи бяха и баба щастлива и горда от вечно вървяща със сантиметър през врата и множество карфици по себе си. Разказа ми за първата си поръчка – плисирана пола, когато е едва на 17, толкова се развълнувана, че припаднала на площада в селото. И от тогава не спира до 86,защото й е трудно да си вдява иглата вече.. Мъчно й е като трябва да се раздели с машината, целият й живот минава през иглата и конеца. За такава страст ви говоря. За такава страст си мечтая и мен да ме порази, която да бъде мотор през целия ми живот! И когато ми звънне и ме пита :“Как е бизнесът днес, върви ли?“ Четох ти хороскопа, ще бъдеш успешна! Ще бъда ли, бабо? Еееех, няма как моето дете! С труд всичко се постига! Успеха ходи при трудолюбивите. С Ричката, бъдете рамо до рамо, така както ние с дядо ти- цял живот!

Коледа е. В къщи сме, правя баница, подреждам си всичките съставки и в главата си чувам „разтопи масълце, колкото повече масло, толкова по-хубава ще стане…“ преди да я сложа да се пече, затварям очи и пред мен е дългата коледна маса у вуйчо, събрали сме се четири поколения хора, както всеки път. В единият й край седи дядо, става, дърпа стола си назад, вдига малката кристална чашка пълна с онази хубавата ракия, неговата резерва, дето вуйчо я пази. Последно преди 3 години беше петнайсегодишна, гледа ме право в очите с онази негова усмивка и бляскави очи, след него става баба с дребният си ръст. Баба както всеки път тегли реч, благославя масата, благославя всички ни.. И казват наздраве…

На следващият ден сутринта, мама се обади да ми каже че дядо е поел към звездите, казах й, че знам… Знаех.. Видях го вчера… там на трапезата.. След него тръгна и баба. Рамо до рамо цял живот, дори и по пътя нагоре.

Потеглиха в най-светлите дни в Годината, по Рождество… бързо, тихо, без да тежат на никого, тръгнаха така както всеки път ставаха от масата…

Благодаря им, че вплетоха нишките си в моята черга, каквото е цветно в мен аз ще го предам нататък, чрез децата си, чрез хората около мен.. И така тези които си отиват-физически, остават да живеят завинаги на земята, живеят чрез вибрацията, с която са изпълнили всичко, до което са се докоснали.. И никога не се губят…

Обичам ви!