Неделя на село. Качих се сутринта на колелото и карах по пътя надолу към съседното. Дъбова гора, надолнище и вирнати встрани крака- кеф! Ожънали са нивите и са навъртяли балите. Видях ги встрани.

Вечерта чаках Вивата да се събуди, изведох я на разходка че цял ден беше в къщата, навън е много горещо. Всички зелени треви, на които се радвам през пролетта са изгорели и пожълтели… По Слънце не се ходи…! Тъй казват..

Извадих колелото. Сложих едно одеало отзад на багажника, метнах Вивата отгоре и потеглихме.. А по надолнището:

Оооо мамо, колко е прохладно и хубаво.. Ти ли се напарфюмира? Не Виве, не съм се пръскала с нищо, сега карам колело и здраво съм се хванала. Наистина ухаеше, почти през целият път, като на крем ванилия… Учудих се, откъде идва… в нищото…?

Къде отиваме..? Ще те снимам, дребосъчке! Къдеее? В нивата разбира се… Пристигнахме, газим през огромни буци пръст, за които Виан е твърде градска и недоволства.. Смея се, събуй се, ще ти е по-лесно… Поне за мен е.. Аз съм все боса. Качи се на балата! казвам.. Бучи, мамо! Да и затова съм помислила, подадох й широки червени панталони… Обу ги и пак се притесняваше да не я види някой в нищото… Градски хора, твърде градски дори..

Големи са й… А тя:Мамо, подай ми шапката си…! О, мамо виж не ти ли приличам на плашило и ширва беззъбата си усмивка.. Да, да Виве..!

Не можахме да хванем много от залеза.. Карай оставяме го за друг път..

АВГУСТ