Неделя.

Събудих се рано,но официално станах в 6…Измъках се тихо от леглото и отворих вратата с надеждата да не се разскърца, че да събудя цялата къща. Светнах лампата в кухнята, навън все още беше тъмно, през прозореца се виждаха само очертанията на боровете отсреща. Отворих прозореца и от там ме лъхна студен въздух… Бррр.

Затворих прозореца и пуснах кафемашината, направих кафе и седнах до прозореца в хола, наместих зад гърба си две пухени възглавници и се облегнах на тях, сърфирах си в тишина и тъмнина на спокойствие…

Отвън полека започна да се зазорява. През това време и мама се измъкна от леглото и като ме видя да седя сама в тъмното рано, рано.. Ми каза: Ма, ти не си в час! И продължи най-безцеремонно в посока кафемашината.. После стана татко, хвърли две цепеници в камината да може на всички мушмули, които ще се събудят по-късно да им е топло като станат…

Ударих и второто кафе, стегнах връзките на маратонките, сложих мини раница на гърба и тръгнах на разходка, докато малките не са се събудили.

Заизкачвах хълма нагоре към гората и тръгнах по пътеките, дето са ги направили овцете, а някъде в далечината се чуват и хлопките им, птици пеят, пръчки пукат под краката ми… Радвам се на всяка тревица наоколо… Съзирам ОГРООООМЕН червей, ръчкам го с пръчка.. Жив ли си, бе? А той, поспрял за малко, продължава да се измъква от дупката си.. Вярвам отесняла му е цяла зима да стои и чака навъртян като спагета в нея, дорде пукне пролет и се сгрее земята, че да излезе от нея…

Продължавам напред, пред мен един мега як клон с мъх, вървя по-напред още един и него взех.. Така по едно време се озовах със сноп клони, с които крачих като с другар под ръка.

Вървя към дъбовата гора и сякаш всяка стъпка ставаше по-бавна забавя ход, забавя дъх и гледах, гледах как полетата са сменили цветовете си в сочно зелено, толкова много птици пееха, че само ги търсих къде са кацнали, да свържа звук с картина..

По едно време пуснах клоните до един камък.. Жал ми беше, да ги изоставя.. Но наистина няма място в къщи къде да ги аранжирам.. А и вярвам Ричо щеше да кръстоска очи отново с моите „съкровища“ с които тъпчат колата всеки път…. Еееех ако си имахме един хубав вестибюл с кръгла маса, там щяха да бъдат в центъра й.. В голяма ваза с диви цвета… Така че, като влезеш от вратата първото нещо което ще видиш, да бъде това…

Влизам в гората, а там рязко става стръмно. Имам си едно любимо място на стеблото на един дъб, с форма на столче, покрито с мъх… И сядам тъй да си поразговаряме… Гледам наоколо прехвърчат шарени кълвачи: Ей, дайте ми едно перо от вашите!!! Но не чуват и стрелкат измежду клоните на дърветата… Продължавам по надолу и заравям краката си в дълбокия килим от листа… Минзухарите ги няма, но под листата съзирам едва подаваща се виолетка…. И ето, защо не напразно в детските стихчета и песни са я кръстили „срамежлива теменужка „

След малко излизам от гората и поемам към полето, към сочното море и там хоп тези малки лилави цветенца, дето мама беше взела грудки да ги сее в градината, тогава една съседка… Баба Папи и каза… Боже какви работи… Ми отиди в полето има колкото си искаш такива…! И наистина в полето имаше толкова много от тях, цели петна лилавееха.. Но откъде да знаят градските хора, за тези съкровища.. 😊…

Продължих напред покрай лозята, хората там бяха насъбрали в далечината… Птички, други малки дойдоха, весели песни къдрят над главата ми… Видях пресен лапад, набрах, успях да напълня цяла раничка и докато го късах си представях вкууусна супичка… Която никой, освен мен няма да яде… Не че не искам да я споделя, но моите гевезета в къщи не ядат “ такива зелени работи “ И тъй с почти 10 000 крачки, два часа по-късно, аз се прибрах… Ричо звънна… „Джинке, няма ли да се прибираш да ходим да бягаме… правим леки кросчета по пътя между двете села…

… Денят едва сега започваше…