Сега вече, съвсем спонтанно и закономерно, от очите ми рукват сълзи. Заковавам се в центъра на цилковския площад и реввам. С целия изцеден от душата си копнеж, с отиващата си надежда, с отчаянието на несподелената любов. Сърцето ми-лешник се е пропукало. Катурнало се е в опразнения ми от смисъл гръден кош и е изстинало. Предало се е. Наистина ли не заслужавам тази любов? Не е ли истинска? Защото, ако беше истинска, нямаше да се изплъзва така. И въобще, възможно ли е да обичаме някого, когото почти не познаваме? Дали не е просто илюзия, фантазия, химера? А невидимата нишка, която все ни дърпа към него – измислена?
Рева като магаре. Сълзи и сополи се стичат по лицето ми, огряно предателски от разкошното цилковско слънце.

Какво си ревнала, ма, мадам? – чувам до себе си. Обръщам се и виждам циганка. Ухилила се е срещу ми, а в устата ѝ святкат железни зъби. Издокарала се е баш като за панаир. С дълга шарена рокля на цветя, която се дипли около краката ѝ и събира прахоляка по асфалта. На кръста и около раменете си е омотала по един пъстър шал с големи пискюли в края.

Косата ѝ е прибрана в забрадка. Старото ѝ лице се смее закачливо. Бръчките ѝ са се вдълбали в него като коловози върху черен селски път, по които кретат каруци. Очите ѝ – плътно, забулено черно – се взират в моите насмешливо и сериозно едновременно. Аз продължавам да хълцам, нямам дори кърпичка да избърша носа си.

Я ела! – казва ми. Дръпва ме за ръкава и ме повлича след себе си. Тръгвам послушно. Сълзите ми капят по хорските обувки, слънцето се свира нахално в зачервените ми очи. Тълпата се отдръпва пред нас по магичен начин, сякаш разделено от Моисей Червено море. Съвсем не е трудно да бързаме, за разлика от преди. А циганката не се мотае, ситни пред мен с черните си, боси стъпала, които се мяркат под роклята ѝ като риби над повърхността на вода. Провира се изкусно сред хората, а пискюлите се полюшват на тънката ѝ снага всеки път, когато заобиколи някого. Дребна и жилава е и върви наперено. Само лицето ѝ издава, че не е в първа младост.

Чувствам странна връзка с тази жена. Спохожда ме усещане за обреченост, което е хем тревожно, хем загадъчно-приятно. „Пак се въвличаш в опасни приключения“, трепти сигнален надпис в дълбините на съзнанието ми. Но аз вървя, не изпускам от очи шарения ѝ гръб, а тя току се обръща, за да види дали я следвам, след това продължава да проправя път като в снежна пъртина и за двете ни.

Селският шум се е отдалечил. Жужи някъде над нас, встрани и единственото, което чувам в този момент, е шума на гората. Вятърът се е забързал или така ми струва, препуска край листата, които звънят като камбанки от вълнението му.

Излизаме от площада и свиваме по странична уличка, вървим, после тръгваме по друга, когато пред нас се изпречва катун. На поляна, току до гората, три мърляви палатки са опънали платна, а около тях щъкат цигани. Щурат се, дърпат въжета, местят багаж. Приличат на мравешка колония, в която всеки е зает с нещо.

Циганката се обръща, кимва ми по посока на едната палатка и се шмугваме вътре. Дори за миг не се колебая къде съм тръгнала и какво може да ми се случи там. Сякаш умът ми е изфирясал, а на негово място се е настанила мъгла, която ме приспива. Вътрешността на палатката е изпълнена с мирис и лек дим от ароматни клечки, бучнати навсякъде околовръст. Усещам замайване.

Седни там – сочи ми циганката обърната пластмасова щайга. Аз сядам послушно. Странно е, но се чувствам спокойна. Никак не ме плаши тази дребна, кокалеста магьосница с лице като черна нива, стъпкана от волове. Седя, а в главата ми, независимо от мен самата и света около мен, започва да се премята животът ми. Пресичат се образите, които съм срещала и пътищата, които съм извървяла през годините, за да се превърна в тази точно Елена. Леко истерична, често критична, понякога претенциозна, но все пак – добра, там вътре, в сърцето и душата си, и вярваща в истинската любов. Любов, която ще остане до края.

Затварям очи. Светът се залюлява. Усещам изведнъж цялата вселенска енергия, която се събира над главата ми в необуздан водовъртеж. Бучи като гръмлив водопад, свисти като вятър по време на буря. Дали само аз го усещам? Разтърсва ме, обръща вътрешния ми свят със заострените ръбове навън, за да ги ожули, приглади и да ги метне обратно в неспокойната ми сърцевина.

От затворените ми очи рукват сълзи колкото речни камъни, и с тях сякаш навън излиза огромната тъга, събрала се в дребния лешник през тези месеци, през всички онези години, които се отърколиха в безвремието, заедно с половината ми живот.

Що тъй отчаяно, бе, мадам? – мърмори циганката. Сложила е ръка на главата ми и бъбри нещо на езика на номадите, които могат да намерят щастието в тревите и небето. По ръцете ѝ тракат гривни, или може би са зъбите ѝ, а роклята ѝ шумоли около мен. Не смея да отворя очи. В друг свят съм, с други представи за време и място. Не вярваш ти в провидението, мадам, но всичко е начертано. Не се плаши и не се отказвай. Ще се върнеш пак там. Над теб ще звучат песни, под теб ще тракат кастанети, около теб ще се носят ангели. Там е той и те чака. Поплачи си сега.

От Елена Бърдарова

P.S За едно момиче, което влезе в живота ми ,тъй както винаги в него влизат специалните хора. С много магия ,с много блясък и с неочаквана среща…Когато за първи път се видяхме, тя ми каза: Хайде бе, момиче , от кога чакам да се запозная с тебе ? А аз с почуда попитах :Наистина ли? Как? И…. така 2 години насам не спира да изпълва със свежест и зеленина живота ми и блика около мене като съживителна сила сред сухи клони, пръчки и листа… И не напразно те зоват : „Детето на любовта!“ Ти си пламъка на кибритената клечка, която пали моят фитил! 😊😭💋

Прегръщам те, Татуш и този разказ на теб ми напомня…За твоето дълго очакване и за твоята среща и сбъдване ! Пожелавам ти от все сърце последните 5 реда от него! ⭐

Честит Юбилей, моя малка фейо !

Честит рожден ден , Татуш!