Докато не се пренесохме да живеем в Римини. Там просто нямаше начин да не се кача отново. И как да не ти направи впечатление, като голяма част от хората се придвижват основно с това..има повече велосипедисти, отколкото пешеходци . И няма значение дали са с костюми, с рокли или токчета, никой не слага колелото в графа – „в свободното време с анцуга, ако обичате!“ А велосипедите им, красиви, красиви, дали няма да са украсени с цветя по кошниците дали пък седалките им няма да са много ретро с шампована кожа, дисагите им естествено кафяви с документи в тях, или пък цели щайгички с рошави марулки и куп други покупки…. Наистина на колела съм се нагледала, сякаш хората се надпреварваха, кой да има по-барнато, за да може минувачи да се обръщат след него или да се снимат.. в тази надпревара помежду им резултата е, че има много велосипеди, на които да се радваш…като със всичко там.. ..в такива състезания по-между си са: пред кой да е по-чисто, кой да има най-много или най-цъфнали цветя по балконите, кой да има най-добре поддържана градина с идеално окосена трева и оформени кипариси…..

Пoмолих сестра ми да изтупа праха от нейното, да му напомпи гумите, за да го възродя по пътищата. Бях на седмото небе! Обожавах да ходя с него на училище и да минавам през стария център, където от паветата му дрънчаха и кошници и звънци и всички гайки и болтове. Връщах се, връзвах го в паркинга за колела в кооперацията, която живеехме- едно пространство, което много ценях и много ми липсва тук в Бургас – например… Една сутрин не го намерих повече, видите ли и в Европата се крадяло…Сестра ми много страда, а аз дваж!

Същата тази „колело – страст „, пренесох със себе си обратно, когато се върнахме в Бургас. Обърнах сто сайта, за велосипеди, търсейки “ градско колело“ и навсякъде само бегачи , докато един ден не отворих брошура на голям хипермаркет и не го видях там. Моя юнак, тъй стоеше и ме чакаше. Купих го, естествено претърпя някоя друга реформация,защото бг дизайна ме грабна само до….рамката и ретро фара. Смених му гумите- 28„ бежови, дръжките кафяви като седалката , купих му плетена кошница…

Колелото ми е начин на живот..не съм с него само в хубаво време, в събота сутрин, в морската. Карам го през всичките сезони, с изключение на моментите, когато силно вали дъжд или пък е затрупано от сняг – знаете, СНЕГЪТ е голямото зло на всяка Община, той никога не се очаква през зимата и винаги я изненадва!

Неотменна част е от ежедневието ми е, с него ходя да пазарувам, на работа ( чувала съм приказки от рода на : „Луда ли си…караш през Декември?“ , „Днес ме подмина на светофара, пристигна преди мен, браво ,възхищавам ти се, искам и аз така“!) , той е моето превозно средство, и го карах до 7 мия месец на бремеността си. След като се роди Виан,изчаках докато стане достатъчно голяма (на 2г) и взех седалка и каска с динозаври, сега я возя от детската градина до вкъщи(разстояние 4 км),тя умира от кеф и пее, с все гърло се дере, докато се прибираме към вкъщи.

Без да си поставям за цел да минавам чутовни дистанции, с ежедневните си задължения изминавам по 20 км на ден.

По-често започнах да чувам: „Абе, ти да не си на някаква диета, много си отслабнала?!“

Хубавото е, че диети не пазя..просто не мога. Не си прeдставям как ще се сприятеля с два кантара, един в кухнята, с който да отмервам по 20 гр сирене, 30 гр сухар, вода,чай или там всякакви дребни неща за ядене и после ще отида, с прибелен поглед, да се поздравя с другия, който ще ми казва колко ХИЧ не съм свалила, пък съм умряла от глад през последните 5 седмици.

“ BASTA AMORE! “ този ежедневен тормоз не е за мен и до ден днешен предпочитам да изкача връх, отколкото да съм в най-новата диета, тъжна до припадък, в името на няколко килограма надолу.