Разчиствах….Достигнах до класьора ми от училище. Тъкмо оня ден се бяхме разговорили в една група , за тефтерите..за спомените в тях…До ден днешен нося дори малък в чантата си , в случай на мисъл,спомен,сън,който да драсна…къде набързо,къде по-съсредоточено… И хубаво е ..да се гмурнеш между листите , а там да срещнеш малкото ти аз…В годините между 8 и 10 клас.. 🙂

“ Не беше идеално. По-скоро обратното. Всичко се въртеше и кривеше. Виждаха се странни форми на живот.И сякаш се превръщаха в нашата противоположност.

И без да можех да моля за още всчико спря. Извъртя се по такъв начин, че не можеше да се види отвътре. Стопирах всичко, за да тръгне отново,но… не успях . Бездънният кръг, в който се намирах заедно с тези отпечатъци на времето, потъна в необяснимото, изтри се,направи крачка, след която не съществуваше живот.

Превърнах се в орган на зрението. Спирах в зеницата си офанзива. Отхвърлих незначимостта на човешката карикатура., тя не бе форма на живот. Поставих ръка в съзнанието си. Опънах тънка нишка на времето,върнах сърцето на натурата. Откъртих небето, то не бе в състояние да крепи онзи свят, който се намираше извън атмосферата. Слях техният кръг от живот с нашия.

Не разбирах защо съвършените неземни форми странят. Те дишаха от нашия въздух и ние от техния, в който са вкарали стимулираща неукротимост на тяхната визия.

Опънали живота си до краен предел са построили в нас, непреклонни сенки, които се слепват с отпечатъците ни. Отпускаме се, покриваме лицето си с коравата повърхност на земята и потегляме към отреден пасаж от времето.Правим възел в живота си ,за да спасим своето продължение напред. Отказваме се от неотменимата част на вътрешното аз . Показваме на Вселената как да ни обгърне и да ни закачи там където всички жадуват…. необятна миризма на съвършенство. Получихме образи на илюзия и прекрачихме прага на мъдростта ….“