Ставах на 26. Имахме малко ресторантче и в този ден реших да се прибирам по-рано от обикновено. Звъннах на Ричо да го питам иска ли нещо да взема на обратно…

• Вземи пилешко филе да си направим нещо за хапване! – каза

Зачудих се …изобщо не ядяхме пилешко, …… мушнах половин кило в раницата си, забодох слушалките в ушите и тръгнах към спирката..тогава пътувах до Меден рудник …каква живопис се ширеше по път към този Манхатън на Манхатъните …море,езера хълмчета…Слизам от автобуса, заискачвам два баира дорде се прибера до вкъщи( нещо като в Сан Франциско представете си – говоря единствено и само за отвеса 🙂 , отключвам вратата, а Ричо е заковал най-широката си усмивка…

Риче, какво става бе, що се хилиш така ?

А усмивката му не слиза от лицето и ми отваря широко вратата…Тогава живеехме в 40 кв „апартамент“ и от входната врата се виждаше чаааааааааак другия му край , в който беше разположен тогава диванът ни- 3/3м голям, голям диван , от който стърчаха две уши прикрепени към съвсем мъничко телце.

Риче, какво е това бе ?

Ричо, обаче не казва, продължава да се радва и да притрепва. Чака ме да си събуя обувките.Когато се приближих съвсем напред, ококорих очи ( малко си падам кьор табела). Това беше най-чаровното нещо, което стоеше пред мен!!!!

АМА КАК, БЕ РИЧО? ОТ КЪДЕ КОГА УСПЯ.???…..бях напълно изумена и все още не можех да повярвам … Ричо, този съвсем сдържан емоционално човек като агент от КГБ, рядко може да го разбереш какво крои…и спокойно мога да го нарека ЦАР на СПОНТАННОСТТА и изненадите.

Прегледал обявите за френчита в Бургас и в същия ден си уговорил среща с едно момче, което пък имал мъници и за още по-голяма изненада се намира на една -две пресечки от ресторантчето ни…Ричо ми разказа как, когато отивал да го вземе от вратата го „нападнали“ всичките малки французи, барабар с майка им Монца и му се радвали като за последно, супер жизнерадостни и весели… Момчето- Пламен …му казва, че всички са запазени и е останал само един ….най-малкия …..изтърсачето на котилото, с малко щръкнало зъбче отпред … Ричо му казал : Това е моето! завил го с един шал, поставил го на дясната седалка на Yaris-a, която по път за вкъщи била напишкана поне няколко пъти…

И ето в къщи на дивана седи малко , мъничко черно френско булдоче с бяла звездичка на гръдният кош…което дойде при нас под името Кристофър…Два часа след като го прегръщам и не мога да спра да го целувам и да се взирам в блестящите му големи очи и в щръкналия бял зъб го наричам : – Ти, малък мой бандит, ще носиш името Чърчил!

Чърчил расте без каишка , тогава живеехме в близост до гората, бягаше съвсем на воля, прекарахме часове навън заедно , аз със слушалките в ушите , той изпълнен със свободата си да души всяка тревичка и борова игличка наоколо. Постепенно започнах да откривам и живота на кучкарите. Всеки със своята странност и история . Лятото срещахме една жена, която носеше двете си кучета на ръце – порода шпиц ,от козината им едва си виждаше краката – Като я питах защо не ходят тея кучета по земята, тя ми каза че се страхувала от кърлежите …. Усмихвам се .. Приятен ден! и подминаваме .

Наблизо има писта за кросови мотори, шума им подлудява Чърчил, те са в състезание…Докато се усетя черното торпедо е слязло долу на пистата и ги гони в несвяст … Аз съм в шок да не го смажат, крещя като обезумяла..Нашия не чува …. Чърчил не спира да ги гони…100 мъже се обръщат към мен и крещят ГОСПОЖО, КУЧЕТО ВИИИИИИИ !!! Състезанието спира изкарваме Чърчил от пистата…

В друг ден срещнахме едно момче с питбул , бебе питбул , Чърчил и той невръстен хлапак ..тея двамата бягаха с часове из храсти и поляни , губехме ги от поглед , те се връщаха, скачаха в езерото и плуваха… Това е единствения ми спомен, когато Чърчил влиза самостоятелно във водата …до ден днешен не я обича и бяга от нея сякаш ще ръждяса…

Година по-късно вече сме в центъра … и тук вече не може без каишка ..трябват някакви градски порядки …хората с кучетата и те са по-различни..едни дръпнати, рядко говорят, много бързат … и все се чува : Хайде, хайде да тръгваме…!

Нашето място е плажът …. през онова време от годината, когато не е студено и не е много горещо…любима температура 16-20 C мрачно без вятър…меко и меланхолично. Чърчил не понася двете крайности . През зимата обича да си мръхти и хъркоти на топличко, лятото пък-бързо му става горещо и до ден днешен не мога да разбера собствениците на булдоци, които пържат животинките в канска обедна жега. На плажа…..Чърчил е пак в своята лудост на бягане, чиста форма на щастие, вървим киломентри и аз се чистя със шума на вълните и 100 мисли препускат в минута …а той върти дупето и щръкналите си уши напред….

В края на лятото заминаваме. Натоварили сме MULPLA-та до горе с багаж. Целуваме джучките му с думите: Ще се видим скоро мой малък ,Чърчиле! Чърчил остава при мама за малко, докато се установим в Италия. Проблемът беше с квартирите …трудно се намираше място, където да позволяват животни . Времето без него минава бавно , той от своя страна отказва да яде …тъгува… след два-три месеца влязъл във форма и е приел новият си временен дом.

Мама тогава беше и тя сама-татко беше заминал пак да работи в АЕЦ-а и двамата с черния си правиха добра компания…до толкова, че и той прояде салата от червено цвекло …да Чърчил ядеше и краставици и домати и мандарини, ябълки , грозде и череши ..Няма момент в които да не извадиш дъската си за рязане и докато се обърнеш той е зад теб с жаден поглед и се облизва звучно, да го ЧУЕШ поне ако не си го видял до този момент. Коледа е …мама и татко слагат в багажника два куфара, Чърчил и поемат към Римини. Вече сме всички заедно.

И ето малкият Чърчил и той чужбинец… Квартирата ни беше на 20м от плажа, огромна плажна ивица наблизо беше устието на реката ,а покрай нея -парка. Рай. Чърчил се разхожда без каишка. Животът на хората е различен. Местните обожават всичко живо. Ужасно мили. Спомням си в една от разходките ни из Рим , как в един вход на блок видяхме бележка забучена на растение, която гласеше: Уважаеми съседи , моля, не местете цветето, нужна му е повече светлина, за да порасне голямо, така ще може да ни радва…..и т .н.

Италианците са способни да изпадат в умиление и към пухкав облак в небето и ще ти го покажат, за да може и ти да му се порадваш… Така се радваха и на животните, рядко виждах някой да крещи на кучето си …в огражденията пък си играеха всякакви породи от големи до малки в прекрасна симбиоза ..рядко някой ще се притеснява че в парка кучето ти е отвързано. Децата се нахвърляха да галят всяко преминаващо и О, Боже ! от никъде не се чува истерично : НЕДЕЙ, ЧЕ ЩЕ ТЕ УХАПЕ! ( Намигване към българските майки, за които всяко куче е свободно разхождащ се Тиранозавър)

Наричаха Чърчил – Панчо, заливах се да се смея на това му определение, трудно им беше да му произнасят името , често можеш да ги видиш с опулени очи : ЧЕРЧИЛь ? Често ме питаха каква порода е …Много от кучетата, с които се срещахме там не бяха породисти, повечето бяха от приюти, щастливи малки животини… (Забелязала съм го понеже …по нашите ширини, много обичат съобщават колко дълго са търсили ТОВА куче , от кой развъдник е, за колко пари е… ..имахме една съседка, която почти не вървеше с етикета на кучешката каишка….М…. не мога да ги разбера такиви индивиди и това е …)

И да, понеже кучето е част от семейството ти го пускат в мола да се разхожда, както и да седи до теб в сладкарницата ..Както казах…една напълно, напълно друга Вселена беше Римини.

Имахме съседка , една леля кльощавелка ,която беше сигурно 40 кг , вечно беше на 3 бири ,черната й лабрадорка й беше ангел хранител, казваше се MOLI . Лабрадорката беше старо пожарникарско куче, лелята я е осиновила след като са я оттеглили от служба. Разказваше, че навремето кучката е спасила няколко живота , вкючително и на давещи се дечица…сега Mоли въпреки че ,беше с доста наднормено тегло и гръб като на човек, пак беше достатъчно подвижна, за да съумее да извади лелята от морето,когато загуби равновесие и цопне в него. Лелята наричаше Чърчил – Tigrotto( „тигърче“..заради шарената му украска ) Казваше го с френско Р.

Та Tigrotto, беше влюбен в Моли . Търчеше като куршум по плажа, когато я видеше. Всъщност това беше единственият лабрадор към, който имаше топли чувства . Когато беше малък, голдън ретрийвър го нападна и оттогава ги ненавижда и тях и лабрадорите. Обича йоркширите и мопсовете.

Ти беше моята сродна душа, Чуча! Най- сладкия подарък, сбъдната ми детска мечта. Беше най-точния приятел , този с който вървяхме километри, с който се излягахме по поляните, гледахме небето и мълчахме…но ни беше достатъчно. Ти беше моя психотерапевт, беше достатъчно само да легнеш до мен, за да се почувствам по-добре. И в моментите, когато Ричо отсъстваше в дълги командировки, ти беше моето смело сърце вечер ( понеже…нищо че съм на 36 и мен все още ме е страх от тъмното и от духове ). Беше куче къмпингарче, ходихме по вили и къде ли не заедно. Имахме еднакъв вкус за музика, когато засвири джаз ти притваряше очи и примляскваше. Беше ужасно шеговито създание, шумно пръхтящо и…да пръцкащо… Вървеше до мен и в бързите и в тромавите ми, две бременни състояния…. изминахме цели Вселени ….

Обичам те, приятелче !

Благодаря че, споделихме този живот заедно…и…. не е достатъчно …знам,че ще се срещнем в друго време отново, може би ще бъдем в други тела..но сродните души винаги се откриват пак и пак и пак….защото се търсят .

..аз ще те търся ..търси ме и ти ….

P.S I LOVE YOU

27.07.2009 – 11.02.2020